portokal написа:Данъчните задължения ЗА 1998 г. се плащат ПРЕЗ 1999 г. Това само по принцип. И пак по принцип, по ЗСДВ началният момент на давността май беше по-ранен - от момента, в който задължението е станало изискуемо, а не от 1 януари на следващата година.
Съгласих се, така е.
Pink_Floyd написа:Благодаря Ви за високата оценка, която ми давате, но тук грешите в преценката си.
Вие сте този, който греши в преценката си, моето изказване изобщо не беше насочено към Вашите думи. Не съм влагал никакво лично отношение към Вас.
Чисто практически няма смисъл да се спори за въпрос, който поне на ниво инструкции от Централните ръководства на АДВ и НАП е безспорен. Не знаех, че има различна практика и че някои публични изпълнители (от АДВ или НАП) считат, че срокът е 15, а не 10 г.
Какъв е пътят за защита? Вече го посочих - пуска се молба до публ. изпълнител (съотв. органа по приходите), отказът (изричен или мълчалив) се жали по административен ред и след това при нов отказ - пред съотв. адм. съд.
Аз лично съм прекратявал едно изп. дело поради изтекла давност за митнически задължения, които бяха възникнали през 1993 г., но бяха установени с ППС от 1998 г. Тъй като по ЗСДВ преди ДПК митническите вземания са се събирали от данъчната администрация, то същите се събираха и от данъчните, а впоследствие бяха изпратени на АДВ, и на практика НАП се явяваха и изпълнителен орган, и своего рода публичен взискател (условно). Нито НАП, нито митницата жалиха прекратяването на основание чл. 225, ал. 1, т. 7, вр. чл. 168, т. 3 ДОПК.
Спор за срока може да съществува единствено ако се изхожда от спора дали давността е материалноправен или процесуалноправен институт, от тук зависи и кой принцип ще се приложи относно обратната сила на нормите във времето. АДВ също си имат такава инструкция относно давността, Писмо изх. № 30-01-113/04/28.11.2005 г., в която е посочено, че "независимо от спиранията и прекъсванията на давността, публичните вземания се погасяват след изтичане на 10-годишен срок - чл. 140, ал. 2 от ДПК." Изобщо не се коментира възможната хипотеза за 15 г. давност. Цитира се и Постановление № 3 от 18.11.1980 г. по гр. д. № 3/80 г. на Пленума на ВС, като се сочи, че е приложимо и към давността на публичните вземания.
По принцип в повечето случаи АДВ следват практиката на НАП, но има и някои изключения, като въпроса за лихвите в/у имуществените санкции. По този въпрос АДВ и НАП са на коренно противоположни становища, изразени съответно в Писмо изх. № 30-02-96/04/30.03.2005 г. на ИД на АДВ, и Писмо изх. № 91-00-132/06.08.2004 г. на ГДД.
Според ИД на АДВ "Имуществената санкция по своята същност не е административно наказание. Тя се налага за неизпълнение на задължение на юридически лица и еднолични търговци към държавата, когато това е предвидено в съответния закон, указ или постановление на Министерски съвет. При налагането на имуществена санкция не възникват отношения по реализиране на административнонаказателна отговорност, тъй като нейното основание не е извършено административно нарушение по смисъла на чл. 6 от ЗАНН, а неизпълнение на задължение към държавата.
С оглед гореизложеното Ви уведомяваме, че следва да се начисляват лихви върху наложената по реда на ЗАНН имуществена санкция на еднолични търговци и юридически лица"
Точно обратното становище застъпва ГДД. Според него "както имуществената санкция, така и глобата са вид санкции, които се налагат за неизпълнение на задълженията към държавата. Тяхното третиране съгласно ЗАНН е еднакво-еднакъв е редът за налагането и за обжалването им. Еднакво следва да бъде и третирането им съобразно чл. 144, ал. 3 от ДПК. Съобразно текста на чл. 144, ал. 3 от ДПК и чл. 1, ал. 3 от ЗЛДТДПВ "лихви върху...глоби не се дължат". Смисълът на забраната да не се олихвяват глоби е следствие на принципа за недопустимост на двойно санкциониране за едно и също противоправно поведение...Може да се приеме, че при липса на изричен текст за неначисляване на лихви върху имуществени санкции,
лихви не следва да се начисляват, тъй като забраната за начисляване на лихви върху глоби се отнася и за имуществените санкции."
Т.е. НАП считат, че принципът non bis in idem, прогласен в чл. 17 ЗАНН, е приложим и за имуществените санкции, тъй като са с еднаква природа като глобите.
Заради различното тълкуване на закона АДВ събират лихви върху имущ. санкции на всички публ. взискатели,
с изключение на наложените от НАП. Това обаче според мен нарушава принципът, че доколкото не са посочени някакви изключения, законът следва да се прилага еднакво към всички правни субекти и правоотношения. АДВ прилага по аналогия един принцип от гражданския процес, че изпълнителят следва да събира само това, което взискателят иска, т.е. щом взискателят в лицето на НАП не иска лихви, значи не трябва да се събират. Според мен обаче по този начин АДВ нарушава закона, най-малкото защото тук и дума не може да става за пренасяне на принципи и елементи от гражданския процес в изпълнителния процес по ДОПК. Съвсем друг е редът и философията за осъществяване на принудителното изпълнение, а и освен това АДВ и НАП не са различни субекти, не само защото са в рамките на едно и също министество (МФ), но и защото и двете са държавни институции, които представляват Държавата. Подобно двойно третиране на държавните институции води просто до своеобразна институционална шизофрения.
При образуване на изп. дело пред АДВ всеки публ. взискател представя определен комплект документи, след които е и молбата за образуване на изп. дело, в която изрично посочва дали иска или не да се начисляват лихви. Има институции, като МОСВ и Агенция "Митници" например, които изрично искат начисляване на лихви. Има други, като КЗП напр., които не искат лихви, и когато публ. изпълнител им ги преведе, те не знаят как да ги осчетоводят. Съдилищата също не знаят как да осчетоводят постъпващите от АДВ по сметка на ВСС лихви от събраните изп. листове, поради което аз лично подозирам, че стотици хиляди левове просто "потъват" "някъде" в бездънната хазна на съдебна система. Ако длъжникът си плати таксите и разноските по ИЛ директно на съда, а не на АДВ, в съда няма да му вземат лихва и за тях въпросът ще е приключен.
Всеки публичен изпълнител в АДВ разполага до определена степен с някакъв вид самостоятелност при преценката на всеки конкретен казус, и решава съгласно чл. 4 от ДОПК по вътрешно убеждение. Текстът на чл. 4 ДОПК обаче влиза в известно противоречие с принципа на служебното начало, прогласен в Закона за държавния служител, и до голяма степен самостоятелността на ПИ си остава само на закон, но не и на практика. С оглед на това ако ПИ има вътр. убеждение, че не трябва да начислява и да събира лихви, той може да се позове на чл. 4 ДОПК, под угрозата на дисциплинарна отговорност по ЗДСл. Първоначално в деловодната програма в/у имущ. санкции не са се вписвали лихви, затова и до ден днешен много от имущ. санкции са без лихви. В по-нови времена още при образуване на изп. дело деловодството слага имущ. санкции като главници по лихвоносни задължения, а не като глобите, които са към нелихвоносните.
Аз лично съм спорел с Централата на АДВ по този въпрос, защото ДОПК в тази насока беше ярък пример за законодателна немарливост, преди измененията през 2009 г. Тогава в чл. 162, ал. 2, т. 8 ДОПК беше посочено, че публ. вземания са и лихвите в/у вземанията по т. 1-6, като беше изпусната т. 7. В т. 7 обаче се визират публ. вземания по наказателни постановления, а имущ. санкции безспорно се установяват с нак. постановления. От друга страна обаче в т. 5 пише "за паричната равностойност на вещи, отнети в полза на държавата, глоби и
имуществени санкции, конфискации и отнемане на парични средства в полза на държавата"
Така се получаваше законодателен nonsense, защото ако т. 8 (относно лихвите) се тълкуваше във връзка с т. 5, то лихви се начисляваха в/у имущ. санкции, а ако се тълкуваше във връзка с т. 7, то тогава не се дължаха. Другият абсурд беше (а и все още е), че съгласно чл. 162, ал. 2, т. 9 (изм. 2009г.), във връзка с т. 5 в/у глобите следва да се начисляват лихви! Докато съгласно чл. 175, ал. 3 ДОПК и чл. 1, ал. 3 от ЗЛДТДПВ лихви в/у глоби не се дължат.
Аз отивам да си лягам. Искам да се извиня на pink_floyd, ако съм го засегнал по някакъв начин.
или човек с подобно потребителско име-забелязах, че е много навътре в нещата/ 
- не ги е платил и междувременно делото от НАП е предадено в АДВ през 2001 год. След това публичните изпълнители са извършвали действия по принудително събиране - запори и т.н. ........до тази година. Отива длъжника и си подава молба за погасяве по давност абсолютната - чл. 171, ал. 2 от ДОПК......... но публичните изпълнители , а също и взискателя НАП - НЕ искат да чуят за това....Въпросът е какво да се прави? Ддали давността не изтича през 2010 год. ?/като се иска на НАП/ или наистина си изтича през тази година? 
И дали не може да се приложи стар закон ДПК или ЗСДВ от 1996 год., където давноста /абсолютната/ е 15 год.............май много искам 
Няма